Дъжд не вали

И дъжд не вали...
не е валяло със дни
дъжда превърнах във месеци,
а месеците не оставят следи.

И дъжд не вали...
не е валяло със дни
по стената ми снимки
там не откривам мечти

И дъжд не вали...
не е валяло със дни
само цветните сънища
на черно-белите спомени

Днес отново е слънчево
и дъжд не вали ...
(Варна 21.11.04)

***

Затваряш очи изморено
а душата ми тихо се сгушва до теб
не, не ти е студено,
защото те нося във мен
(Варна 22.11.04)

Сутрешни импресии

Като нощ е това утро
без човешкия шум
само чистия звук на любимата музика
...още няма никой навън.

Парата на горещо кафе изпотява прозореца
...не виждам вече свойто лице
Навън се е протегнало на спокойствие
розово-синьо зимно небе.
(Варна 30.11.04)

***

Не няма да те осъдя
нито ще те посоча със пръст
просто ще събера багажа си
и отново ще тръгна на път.

И няма да те поглеждам през рамо
Макар обърнала гръб
ще вървя и ще гледам в очите ти
а наместо мен ще дойде студът.

(Варна 27.12.2004)

***

Аз не исках така да се случи
да си тръгна с послендия влак...
Да остана завинаги исках
на перона-живот потънал в сумрак...

В упорството свое тропах със стих
... и със крак
И се молех поне да дочуеш че чакам...
деня отминава ме пак.

Накрая оказа се гледам звездите
празнината я няма тук или там
качих се, помахах на старата гара
други да мислят, че няма друг влак!

(Варна 03.05.2005)

***

Не плача-
Смехът ми ромоли като капчук
И съм нова...и друга съм
В смеха ми като капчук
плаче онази старата

(Варна 11.06.2005)

***

думите са по-многозначителни
от погледите по лицата ни
а разделителите между тях са само принципни
различията между нас са незначителни

(Варна 02.07.2005)

По пълнолуние

***
Три нощи поредни
по пълнолуниe само
ще се шляем и ще се смеем на глас
ще приглаждаме на времето гънките
ще си разказваме истории
първо ти, после аз

Tри нощ поредни
по пълнолуние само
сънищата ни ще са дневни и едва за час
ще изпълваш същността ми във тъмното
ще мълча, ще слушам смеха ти
три луни ме оставят без глас.
(Варна 20.09.2005)

***

Смехът ти хвърля отблясъци по лицето ми
като стъклописа по колоната
в насрещното движение от маси.
(Варна 20.09.2005)

***

избърсах от обувките спомена
за последната наша луна
и забързах по прашната улица
да проявя снощните снимки
на лунната твоя душа..

(Варна 20.09.2005)

Имаш ме

Имаш ме!
С всичките мои претенции
за хора, места обстоятелства
в които се чуствам комфортно
за които мърморя това, онова
от време на време...
И сега без претенции
в ръцете ти като котка
впивам глава

(Варна 10.10.2005)

Докато

Докато
ти си там,
а аз съм тук
и всичко е безумен театър
до последния поглед и звук

до момента, когато затворим нас
зад онези врати,
оставим големия лош свят отвън
да се върти ли върти...

докато моето там и твоето тук
станат на прах и на пух

(Варна 17.10.2005)

***

Tи не си човекa за обедните ми почивки
или за късите ми паузи за кафе;
може би престанах да те отразявам,
но сърцето ми все още те чете.

И не си човека, с които си запълвам
минутите и часовете самота;
дано не ме упрекваш твърде много
не всичко е въпрос на свобода...
(Варна 27.12.2005)

Загубих

загубих го ...
това, в което се оплитаха косите ти
и всичките завои на съдбите ни,
моята със твоята - отскубнати;
в играта им на вързано
загуби се.

Вината е във пръстите -
били са хлъзгави.

(Варна 13.07.2007)

Зная

аз зная, че грижливо ще почистиш
последния остатък от следите ми,
ще се погрижиш да не ти лича по нищо
необходимото ще сториш, за да няма минало.

Изненада! Оставила съм нещичко покълнало ...

***

Дълго разкрояваме мрака като стар, овехтял габардин в работилницата на дядо,
режем и знаем, че пак сме объркали кройката ...
Замятаме парчетата като фокусници и знаменателно се смеем на сценария на идващия ден.
Наливам по едно от мен

по пълнолун(д)ие.

Важно ми е

важно ми е някак си
да те намеря,
във себе си да те открия
трайно посадена,
да те намеря да кълниш,
да пускаш корен
във същността ми
важно е да те намеря

(Варна 05.02.2009)

Какво е когато се срещаме

Винаги ли, когато се срещаме
светът ми ще губи своята форма
и всичко, дори безпорядъкът ми
ще се разлита пак безтегловно?

Винаги ли, когато се срещаме
във твойте ръце ще се раждам
и ще те забивам дълбоко, подкожно
за да нямам шанс да забравям ...

какво е когато се срещаме

(Варна 17.03.2009)

Кръговрат

Търся те, Намирам
Във миговете на деня - разхвърлям те
нощес насън - събирам
по съмнало - прощавам се

(Варна - 09.03.2009)

Майстор на криле

на m.

А някой ден ще те прегърна ...
Ръцете ми ще се превърнат в част от теб,
лицето ми ще се стопи на твойто рамо,
в сърцето ти ще влея субстанцията "мен".

На плещите ти ще поникне оперение,
наченки на криле, които ще растат
и нищо, че земята тегли тежко,
със мен във теб ще станеш много лек.

Ще дишаш по-свободно
и погледът ти ще се измени,
на всички грижи ще започнеш да се смееш отвисоко,
а на крилете си ще носиш слънчеви лъчи.

(Варна 28.04.2009)

Макове

Моретата от макове
люлеят моите спомени,
червените им лица
прикриват кървенето.

(Варна 22.05.2009)

Таралежите

Таралежите ги срещам все по пълнолуние
следим се с поглед, дебнем се с настръхнали бодли
уплашени ... и те и аз сме любопитни до безумие
намигам, свиваме оръжия и продължаваме с нахилени очи.

Не искаме понякога, но извинете ни ... бодливи сме - уви!

Ще

Някой ден ще издраскам със пръстче
по заспалите ти рамене
онези думи, които преглъщам и сдържам
вече неизброимо много мигове

***

Усмихнато слънце
За теб пак ще грее
И пак ще докосва
С милувка очите залепнали,
сънени,
В нощта са останали
Спомени черни и сивите сънища
На отминали дни и години
Не, не, не се завръщайте
...
Тук днеска е слънчево

(Варна 21.11.03)

Ако

Ако се събудиш до мен
в топли неделни завивки,
в студен снежен ден,
ще посрещнем деня със усмивки
а света ще е все тъй непроменен...

А ако се събудим в различни легла
и утрото отдавна е минало
през прозореца ще се промъква тъга
на отминало време
но нима е пропуснато времето ако сме споделили съня

(Варна 07.01.2004)

Ти

аз съм всеки и никой,
а ти си объркано кълбо,
в което виждам всяка нишка,
но не искам да те подредя

(Варна 12.03.2004)

Три

Три непрочетени писма
едно е може би от тебе
в писма от днес ще обяснявам любовта
и поглед ще протягам с време и без време.

И ако е времето, което ни дели...
Три дни делят ни...дявол да го вземе

(Варна 2.04.2004)

***

на Alia

"Седя на прага и доплитам шала на живота си... "

Ах тези прагове без къщи
Или насред на запустели нивя
Незнам защо все при тях се завръщам
По пътища прашни и пусти
(Варна 19.05.2004)

Адаптация

съмва се...
Не чакам никой
изморените очи отварям сънено.
Дали ще завали?

Текат минутите...
Кафето в чашата се вледенява
Гледам пътя ... зная -
по него никой не върви

Отмина времето...
а мисълта не спи.
Доброто е различно от перфектното,
в детайлите са скрити истини.

Стъмва се...
Деня се задушава в мрак...
Прекалено дълги са минутите.
Не губя ли търпение не знам?

Настъпи нощ.
Събудих се...
Случайността не е ли
пресечна точка на необходимости?
(Варна 09.10.2004)

Тишина

Тишината напомня ми твоето присъствие.
В безкрайното синьо протягам ръце,
Протягам се - уви не докосвам…
Убягва ми непрестанно аромата на твоето сърце

Ще облека онази нощна премяна
От думи никога неизречени,
Ще се сгуша на топло в ревера на времето
И тишината ще върна при себе си.

(Варна - 05.11.2001)

Размисъл

Усмивка разтегната в полугримаса…
Как мислите… приемате това?
Нима щастието е окраска,
Привидно състояние на нечия душа?

(Варна - 05.11.2001)

Дъжд

Искам тебе да прегърна
прохладно-леден дъжд.
Искам тебе да почуствам
безбройни капчици от твойта плът.

Искам в тебе да се скрия
и твоето докосване за мен да бъде лек,
Сълзите твои да целувам
и своите да подаря на теб.

(Варна 19.11.2001)

***

Нощта отново разпери
крилете си неумолими върху мен.
Сънят побягна от очите ми като крадец,
а аз побягна...от страх да не остана в плен...

(Варна 19.12.2001)

***

Слънцето днес се протегна небрежно през моя прозорец,
погали с два лъча клепачите сънени и ... се скри.
Пак ще играем на жмичка.

(Варна 20.12.2001)

Сън

Няма те.
Отново те сънувам.
След тебе тичам да догоня...

Целуваш ме.
Към теб протягам се.
Ръцете - те убягват ми.

Задъхвам се.
Не мога да достигна...
Оглеждам се и пак те няма.

Къде си?

( Варна 30.01.2002)

Още

Още малко и ме няма
Още малко, пак съм тук
Кого ли се опитвам да излъжа
Камбаната или дъжда?

Още малко и си тръгвам
Още малко и те чакам пак
Кого ли бързам, да прегърна
Мечтата или пък съня?

( Варна 22.02.2002 )

***

Снощи отново те сънувах
Да се надбягваш с морския бриз
В съня си отново танцувах …
все същия нощен каприз

( Варна 12.03.2002 )

Обяснение

Вплитам в косите ти
с поглед
минутите...

Разплиташ с докосване
Сърцето ми
свитото ...

( Варна 14.03.2002 )

Утре

А утре няма да ме има
То утре бърза с крачката си невидима,
И утре ще е ден
И утре ще е нощ
Ден първи, ден без теб

Но утре…утре също си отива
То утре себе си във спомени обвива
И пак ще бъде ден
И пак ще бъде нощ
Ден нов, ден със теб

( Варна 06.04.2002 )

***

на Яна

И никога не знаеш
Дали развялото се бяло знаме
Е знак за капитулация
Или просто видяна от някого невинност…
Или пък просто сигнал
Че Нея я има
Че Тя просто е там

( Варна 11.04.2002 )

Обичам те

Обичам те страстно
Обичамте тихо
Притиснал длан в твоята или едва докоснал нежната ти ръка

Обичам те с поглед
Обичам без думи
Обичам загледан да оставам в твойта душа

Обичам те, необичайна
Обичам те, неотразима и тайна
Обичам те, моя малка дъждовна следа

Обичам те ураганно, стихийно и прочие
Обичам те в зелени, безбрежни поля
Обичам те, полет на моята мисъл и тихо прибежище сред ожесточена борба

( Варна 19.04.2002 )

Пътуване

дъждовни капки-
те се разбиват с безброй сребърни отблясъци
в стъклото отвън
чистачките размазват прашните дневни остатъци
пътувам

питат: "накъде"
казвам "към къщи..."

а после вървя
и слънцето ми се хили облещено
продължавам
не се уморявам

умората отдавна е забравила тръпките по моите мускули.
изчезвам...
изчезвам бавно като чешърската котка-
усмивкат ми последна остава,
а когато и тя се стопи...няма ме

( Варна 29.04.2002 )

Утринно

Просветлява небето на изток,
деня разперва отново криле
Посрещам го с уморена усмивка,
срещата е лице във лице

Разминаваме се отново със него
някак все нощта ме влече,
а будните хорски тревоги
оставям да посреща със светнало вече небе

( Варна 24.08.2002 )

Мога

Мога да изпиша хиляди красиви думи,
да надраскам листчета безброй,
мога до безкрай да вплитам твойто име
в плетеница обяснения в любов.

Мога мълчаливо да рисувам тишината,
Мога да разперя и очите си като криле
и със поглед само да се рея
в синьото на твоето небе.

Мога и ръце към тебе да протегна
със ръце прибрани в свойте джобове
да те прегръщам нежно отдалече
и надалече пак да съм до теб

( Варна 16.09.2002 )

***

Завивам те без думи, нежно
и вече няма думи неизречени,
във тишината сгушвам те до себе си
от нежност всъщност сме изплетени

( Варна 19.09.2002 )

Откровено

Спокойствие във мене няма.
Във мен се срещат ветрове.
Обменят мисли и идеи,
говоят за различни светове.

За туй при тебе се завръщам,
докосвам топлото спокойствие и ред
и просто спирам да докосвам други
безброй огледала покрити с лед.

( Варна 09.10.2002 )

***

очите ми валят в нощтта
един за друг родени сме със нея
тя с мен остава в самота,
а аз на нея пак оставам верен

( Варна 16.10.2002 )

Само

Аз нямам сълзи от онези мъжките
пред които се стапят женски сърца
и нямам ръце от онези мъжките,
които прегръщат те цялата.

Mойте сълзи са студени,
като роса по клепачите
и ръцете ми мънички
побират само душата ти.

( Варна 22.11.2002 )

на баба и дядо

пътуване във времето
с остарели платна
брулени от дните лица
се усмихват...а виждам на годините бремето

( Варна 22.11.2002 )

Гневно

Ужасно,пропъдени
стоим си на прага
и чакаме някой да стопли
премръзналите ни длани.

Невъзможни любови...
безкрайно, по много
къде сте възможности хиляди
защо ли ви няма пак никакви?

Та да стоим пак изморени
пак в очакване да заспиваме
и пак с очи да надничаме
в късчета щастие непредвидени...

( Варна 22.11.2002 )

Едно

Една овца,
само една...
Позволи ми да ти нарисувам
една

А розите...
ще ги оставим настрана.

Една песен,
само една...
Позволи ми да ти изсвиря
една

А думите...
думите да оставим и тях настрана

И един стих,
само един...
Позволи ми да ти напиша
един

Със думите
и розите, които оставихме настрана.

( Варна 19.01.2003 )

Запознанство

Не бягай, безполезно е...
аз бягам дваж по-бързо от теб
Не обръщай гръб, безпредметно е...
аз нямам лице
Не стискай гневно юмрук, безумно е...
аз нямам плът да удариш
Не затваряй очи с надежда за сън, безутешно е...
аз бродя в съня
Не очаквай от мен, бездушно е
аз вземам и давам души

Върви...
аз съм любов

( Варна 29.12.2002 )

***

Ангел ли съм...
или демон с ангелско лице
крилете ми са мънички
като отвикнали от полет ангелски криле.

P.S. Краката ми са силни по човешки
навикнали на земното притегляне нозе
обречени да носят бремето човшко
а на гърба си виждам - все пак имам си криле.

( Варна 20.04.2003 )

***

Някой ден си казвах ще намеря
утрото във своите ръце
а всъщност "никой ден" да се науча да живея
ТРЯБВА
и всъщност утрото е в моето сърце

( Варна 24.04.2003 )

Цветове

Ти знаеш ли...отново те сънувам
в почивката на моя сън, протягам пак ръце
почивам си, а всъщност изморявам
душата си да гоня цветове.

Тук жълтото на наште брегове
пометено било от зимни бури
изяли са ги зимни ветрове
случайност ли е, продължавам да се чудя

А там пък бялото на нежни маргарити
показали на слънце своето лице
прелива се във морави отенъци
на залезното ни небе....

( Варна 25.06.2003 )

***

Късно,
малко след полунощ,
преди първи петли
се разходжам по покриви
и мисълта ми е гола-
само по спомени

( Варна 04.07.2003 )

Jazz

В прохладата на здрача
крачим ръка до ръка
близо, далеч
далече и близо - една безкрайна игра

като флейт аи тромпет
в играта на jazz

( Варна 05.07.2003 )

Сънувах

Сънувах гора от борове, ели
Сънувах на дъжда истеричния плач
Сънувах ароматни, зелени треви
Сънувах нас прегърнати в мъглявия здрач

Сънувах буря, която отнесе
земята под наште нозе.
Сънувах и нямаше ангели,
които да ни носят на свойте криле

Сънувах телата, притиснати здраво
Сънувах ги като хлипащи, болни души
Сънувах болка, пълзяща по рамото
Сънувах ни, а дали ние това сме били?

( Варна 05.08.2003 )

Епитаф

Бих искал да кажа, че някой ни уручаса
или пък, че някой ни зле завидя
но всъщност зная, че аз прецаках нещата
и вината остава във мойта ръка

( Варна 05.08.2003 )

Подслушан разговор

- Виж, пейките са много тъжни
Виж, този малко тъжен здрач
преди да грейнат звездните светулки
преди да се е спуснала нощта над нас

- Виж вятъра е топъл
макар да лъха от морето хладина
стоим на пейки скрити под дърветата
а пейките потънали са във тъга

(Варна 20.08.2003)

Полуизмислица

Днес слънцето ще се събуди на прозореца ми и ще ми разкаже приказка за лека нощ.
Ти ще тръгнеш за работа и ще минат 9 баби през аптеката, а на десетата ще се събудя аз.
Ще ида и аз на работа и когато 9 човека се спънат в кабелите си, на десетия ще си тръгна ей така - просто изведнъж, защото ще ми е писнало.
А после, после ще се видя с теб и слънцето ще заспи на моя прозорец и аз ще ти разказвам приказка за лека нощ.

( Варна 12.05.2003)

Докато се срещнем отново

Дългоочаквано,
като завръщане напролет
на уморени от зимата криле
размахвани бавно
пред бавно угасващото слънце
в едно догарящо небе...

( Варна 15.05.2003)

Четиристишия

Понякога те виждам такава
силна и достоплена отвън ... като зима
а вътре в себе си зная си свила
лятно сърце, лято през зима

...

а аз ... аз съм зимна пътека
бяла, студена, едва доловима
в нея облаци не се отразявт
само слънце ... когато го има

( Варна 25.02.2003)

***

Спомени ... ароматни и цветни са като косите ти.
Те се спускат над мен взнезапно.
Заливат ме на червеното на светофара.
После се втурват да тичат по тялото ми, а мислех - докосването се забравяло...
Вдъхвам дълбоко, поемам миризмата на топъл асфалт и те магически го превръщат в аромата на късно лятно море, на сгорещен пясък и мокри целувки.
Махвам с ръка сякаш мога да ги прогоня с жест.
Обръщам поглед към ясното звездно небе, а те се засуетяват около малкото съзвездия, които сме гледали заедно.
Довиждане ... Добре дошли!

( Варна 09.06.2003г.)

Луната

Луната
Предутринна луна. Тъга и прелест излъчва тънкия предутринен месец, изгрял с бледа светлина над източните планини.
- Shonagon (9-10в.)

Луната
Първи ден от втора четвърт ... тя ще става все по-трудна и ще натежава над съня ми отново, докато завия към нея. После безпомощно ще заспя от изтощение на зазоряване.
- ePsiLoN (21в.)

Неприятни гледки

Изкривен шев на дреха.
Изкривена яка на кимоно.
Жена, която излиза с дете на гърба пред гостите.
...

- Shonagon (9-10в.)

Мръсотия по улицата, в каквато и да е форма.
Дебел, гол, застаряващ чичко нудист на плажа.
Любимата ти си тръгва под ръка с най-подходящия за живота й компромис.

- ePsiLoN (21в.)

Неща, които е трудно да изкажеш на глас

Словата на някоя виокопоставена особа, написани в писмо, което си захванала да четеш пред всички от начало до край.

Трудно е да изкажеш своята благодарност пред човек, който те е зачел с подарък, но чието високо положение силно те смущава.

Не знаеш какво да отговориш на родното си чедо, което смяташ за съвсем малко, а то те разпитва като възрастен

- Shonagon (9-10в.)

Буцата самота заседнала в гърлото ти, която ти е трудно да преглътнеш и която пълни очите ти с тъга.

Трудно е да кажеш 'Обичам те' за първи път на някого, когото обичаш и знаеш, че не е просто поредното кратковременно увлечение.

- ePsiLoN (21в.)

Неща, които те карат да усетиш самотата

Шумът на градът и безкрайната върволица хора, коиот не значат нищо за теб.

- ePsiLoN (21в.)

Неща, на които не им се вижда краят

Да навиваш дълъг шнур за наметалото на къси ръкави хампи.
Дългият път до Мичинкоу, когато едва си стигнал до "хълма на срещите" Аусака.
Времето, което трябва да измине, за да стане малкото бебе зрал човек.

- Shonagon (9-10в.)

Очакването нещо невъзможно да влезе в рамките на възможностите.

- ePsiLoN (21в.)

Слънцето

Слънцето
Заник слънце. Слънчевият диск се прекатурва зад планините и само острите им върхове аленеят, погълнали последните слъчеви лъчи, а нейде високо в небето се стеле бледожълтата върволица на облаците. Каква печална хубост!
- Shonagon(10-11в.)

Слънцето
Заник слънце. Избледняващо в прашното небе кълбо се претъркулва по палмовите листа. Прасковеното във въздуха е толкова лепкаво от влага, че се отлага по тялото, а отникъде не се вижда и следа от облаче. Каква безнадеждна хубост!
- еPsiLoN (21в.)

А Бао А Ку

Борхес дава референция в книгата си към описанието на това същество, твърдейки че то принадлежи на Малайска легенда. Аз обаче тази легенда не успях да я открия.

Абту и Анет

Абту е свещенна риба, която плува според Египетската митология заедно с друга риба на име Анет пред лодката на Озирис и се споменава в Книга на Мъртвите:
"... I am a perfected soul in the holy egg of the Abtu fish ..."

Амфисбена

Името на съществото идва от гръцките думи amphis (в превод означава "в двете посоки") и bainein (означава "движа се"). Представлява влечуго, което се храни с мравки и което има глава в двата си края. Според гръцката митология Амфисбената се родила от кръвта, която покапала в пустинята от главата на Медузата Горгона, докато Персей летял с нея над Либийската пустиня.

Чорапеното чудовище

Последното появяване на чудовището бе през ляото на 2006 година, когато пребивавах временно в апартамента на мои добри приятели. То върлуваше регулярно в моя собствен дом в "Петлешев" във Варна, а когато решихме да си правим компания с една приятелка за няколко седмици у тях, то се пренесе с мен.
Никой не знае как изглежда, но типично за поведението му е 'отвличането' на чорапи, които си събул до леглото си вечер. Обича да отмъква само по един чорап от чифт. Няколко чорапа загубили 'половинката' си все още се пазят грижливо в моя шкаф. И до настоящия момент обаче 'половинките' им се водят безследно изчезнали.
Държа да отбележа, че не се е появявало в нито една от следващите къщи, в които ми се е случвало да живея и така и не се появи отново в къщата на приятелката ми след като си заминах. Вероятно се е загубило по пътя.

BOFH #1

Днес е ден за правене на архиви и съм бесен. Все пак да си BOFH има своите предимства. Назначих null за лентово устройство - операция, което се оказа доста икономична по отношение на времето - все пак така не е необходимо да сменям лентите през 5 минути. Да не пропускаме факта, че това ускорява и създаването на backup-и. С толкова предимства може ли да се каже нещо лошо за тази ми инициатива - разбира се, не.

Звъни някакъв потребител.

- Имате ли представа защо системата е толкова бавна? - попита той
- Причината е в ... - я да видим какво обяснение да измислим за днес - ... процесорната скорост
- Ааа (Когато получат отговор, който им звучи сложно и не могат да го разберат се чустват доволни). А имате ли идея, кога ще бъде фиксиран проблема?
- Да бъде фиксиран? Със сървъра в момента работят 275 потребителя и един от тях сте вие. Не бъдете такъв егоист - разлогнете се и дайте шанс и на някой друг!
- Но резултатите от проучването ми трябва да са готови за утре и само трябва да разпечатам една страница на лазерния принтер
- ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ ТРЯБВА. Просто продължавайте да си го повтаряте! - затоврих

Винаги съм се надявал, че хората наистина ще се научат да НЕ се обаждат ...

Телефонът звънна отново. "Със сигурност е пак същия" - помислих си с раздразнение. Вдигнах телефона и с престорен глас се представих:

- Отдел 'Счетоводство', здравейте!
- О, извинете, набрал съм грешен номер.
- Така ли? А как се казвате? Знаете ли, че такива погрешни обаждания СТРУВАТ ПАРИ? ЗНАЕТЕ ЛИ, А? Мисля си, че мога да изчисля сумарното загубено време - вашето и моето, да добавя цената на този разговор и крайното число да го извадя от седмичния ви приход! ВСЪЩНОСТ, ТОЧНО ТАКА ЩЕ НАПРАВЯ! И КОГАТО СВЪРША ВИЕ ВЕРОЯТНО ЩЕ ДЪЛЖИТЕ ПАРИ НА КОМПАНИЯТА! Та как казвате, че ви беше името и не си мислете да ме лъжете, имам телефонния номер от който ми звъните.

Чух изпускане на телефонната слушалка и звук от бързо отдалечаващи се стъпки, той най вероятно се опитваше да се измъкне и да си осигури алиби като влзе при секретарката на шефа си. Погледнах потеребителското му име и намерих отдела, в който работи. Звъннах на секретарката на шефа му.

- Да моля - отговори тя
- Здрасти, Симон, BOFH се обажда. Виж, когато едикой си господин влезе след около 20 секунди при теб на бегом, може ли да му предадеш съобщение?
- Мииисля, чееее даа ... - отговори тя
- Кажи му "Може да бягаш, но не може да се скриеш"
- Добре
- Аааа, щях да забравя, да знаеш, че няма да кажа на никого за онзи файл в директорията ти с отговорите ти на теста за непорочност ...

Чух бързот тракане на клавишите на клавиатура ...

- Оoo, не се притеснявай, имам копие. Бъди "развратното" момиче и предай съобщението!

Тя изхлипа съгласително и затвори телефона. Най-забавното обаче в ситуацията беше, че за този тест просто блъфирах. Набързо му направих копие за всеки случай, може да свърши работа като четиво за някоя дълга нощна смяна.

Междувременно бекъпите бяха приключили за 2.03 секунди. Модерните технологи са такова хубаво нещо, не мислите ли?

Отново позвъняване.

- Имам нужда от повече пространство - каза потребителя
- А защо не се преместете в Тексас? - попитах аз
- Не, не, имам предвид потребителския акаунт, глупако!

Глупак ли ме нарече, хм ...

- Ужасно съжалявам - отговорих аз мазно като някой сервилен пиколо пред хотелски асансьор - Не ви разбрах първоначално, та какъв е проблема казвате?

Подуших страха, който започна да се промъква по телефонната линия от отсреща, но беше твърде късно. Той беше "пътник" и го знаеше.
- Амии, казах, че имам нужда от малко повече място в моята потребителска директория, моля!
- Разбира се, изчакайте така

Въпреки, че закриваше слушалката с ръка го чух как въздъхва облекчено.

- Ето, СЕГА ВЕЧЕ имате МНОГО свободно пространство!
- А колко имам? - промърмори той

Е това вече НАИСТИНА МЕ ИЗНЕРВИ МАКСИМАЛНО! Не само, че искат да им раздавам допълнително пространство, а и искат да ме проверяват и да ме поправят, ако не съм им дал достатъчно? Трябва да са доволни на това, което им давама и това е!

Върнах мазничкия глас:

- Ами, да видим - Имате на разположение 4MB
- Ехаа, 8 мегабайта общо, много ви благодаря! - отвърна той доволен от сделката, която е сключил
- Не - прекъснах душевният му пир - 4 мегабайта обшо ...
- Хм, но аз вече използвах общо 4 MB, как е въаможно да имам 4MB свободни?

Не отговорих нищо, изчаках сам да се огрее.

- Ааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!

Как се появила луната

приказка на индинаското племе Мандан

Много отдавна, тогава когато още нямало луна, нямало и смърт. Хората не умирали. От небето висяла въжена стълба. Щом някой човек се уморял от живота си на земята, отивал на небето по стълбата, високо над облаците, и там оставал колкото си време пожелае и си почивал.

В тия времена живял и ковач на име Фазог Ба Си. Той бил изключителен майстор и много добър в занаята си. Но колкото бил добър в занята си толкова не бил доволен от живота си. Всички хора имали много деца - и синове и дъщери, а той имал само две дъщери. Син нямал, нямало и кой да му помага в занаята. Това много го огорчавало, защото трябвало да върши всичко сам. Сам си палел огнището, сам раздухвал с мяха, сам ковал желязото, всичко сам.
Оплаквал се човечеца, ядосвал се, но не и не ... син така и не му се родил. Един ден ковача уведомил хората:

- Аз бях до тук, качвам се на небето.

Хората му рекли:
- Почакай още малко и ще видиш, че и на теб ще ти се роди помощник и ще ти олекне.

Останал Фазог Ба Си. Не щеш ли обаче, веднъж докато бил нажежил желязото до бяло отново го обзели тъгата и гнева, взел нажеженото желязно и се качил с него на небето.
Дъщерите на Фазог видяли какво се случило и много се натъжили.
- Хайде да идем с татко на небето. - си казали те - И за да не може никога повече да ни напусне и изостави и нещо да ни раздели, нека отрежем въжената стълба, която се спуска от небето.

Речено - сторено.
В мига, в който дъщерите на Фазог отрезли стълбата, хората започнали да умират.

Нажеженото до бяло желязо се превърнало в светило за хората - Луната.
Когато луната е на тънък сърп, хората си казват:
- Фазог е започнал да кове желязото.
А когато настане пълнолуние казват:
- Ето, ковача измайстори желязото.

Понякога, в много ясно време около луната се появяват две малки звездички. Това са дъщерите на ковача.

- превод от руски [Сказки народов мира, том 6] - ePsiLoN - ( Варна 01.02.2009 )

П.П. Специално нарисувало за едно диване и картинки към приказката

Ето тук се вижда стълбата между земята и небето, двама почиващи си над облаците човека и две гарджета

А ето това е Фазог Ба Си. Той е много силен и рунтав. Сенките на заден план са двете му дъщери

Бухалът и орелът

В една дива страна, в която снега не се стопява месеци наред живели един бухал и един орел. Въпреки, че били много различни се случило така, че се сприятелили, нещо повече – станали много добри приятели. След време те заживяли заедно. Единия ловувал вечер, а другия денем. По този начин те не се виждали често. Били щастливи и всеки от двамата искал само едно нещо или по-скоро две неща – жена за всеки от двамата.
- Когато се прибера у дома съм толкова уморен, че не ми е до чистене на къщата – казал орелът
- И на мен толкова ми се спи сутрин след дългото нощно ловуване, че не мога да почна тепърва да чист – отвърнала бухалът
В свободните си часове те обикаляле в търсене на идеалната съпруга, но всички девойки отговаряли, че искат един а не двама мъже на главата си. Двамат приятели започнали вече да се отчайват. Една вечер, след като двамата заедно били на лов, връщайки се у дома те открили две сестри заспали на техните две легла. Спогледали се приятелите.
От тях ще излязат идеални съпруги, констатирали те и отлетяли да се изкъпят и поопревят преди момичетата да се били събудили.
Сестрите посапли доста, тъй като били дошли отдалеч, от град в който нямало почти нищо за хапване и били слаби и уморени. Отваряйки очи те видяли как двете птици ги гледат.
„Надявам се сте си починали?” – учтиво попитал бухалът

„О, да, благодарим” – отговорили момичетата – само, че сме много гладни. Дали ще ви се намери нещо за хапване?
„Разбира се” – отговорил орелът, отлетял до една ферма и донесъл гнездо с яйца. Бухалът от своя страна донесъл тенекия с мляко, която била отнесъл от къщата на една стара жена, която гледала крава.
Момичетата се почуствали поласкани от милото отношение на техните домакини и когато били запитани дали биха им станали съпруги, те се съгласили без да се замислят. Орелът се оженил за по-младата девойка, а бухалът за по-възрастната и заживели в мир както никой не е живял преди.
Всичко вървяло по мед и масло няколко месеца. Не минало време и жената на орела родила син, а в същия ден жената на бухалът родила жаба, която тя настанила в една бара, идваща от близкия поток, защото изглеждали, че на жабчето къщата не му била удобна.

И двете деца растяли бързо и никога не се заиграли заедно или потърсили нечия друга компания.

Една пролетна нощ, снега още се топял, жените стояли у дома в очакване на съпрузите си. Дълго се разхождали из къщата и стояли будни, но нито бухалът, нито орелът се върнали. Изгледали си очите двете сестри, но двамата приятели не се появили нито на другия, нито на по-другия ден. Накрая жените изгубили всякаква надежда за завръщането на съпрузите си, но бивайки едни разумни съпруги, те не седнали да плачат, а извикали децата си и им разказали за намерението си да претърсят ако се наложи и целия свят, но да намерят мъжете си.
Жените обаче нямали абсолютно никаква представа, в която посока са тръгнали загубилите се, но знаели, че наоколо имало гъста гора, подходяща за лов и че това било най-вероятно място да намерят птиците или най-малко да разберат нещо за тях. Тръгнали те. Изведнъж малката сестра, която вървяла по-напред се спряла и ахнала от изненада.
- О-о-о, погледни това езеро, никога няма да успеем да го прекосим.
- Ще успеем – отговорила по-голямата сестра – зная какво ще направим.
Бъркнала по-голямата сестра в джоба си и извадила един много дълъг конец. Завързала тя конеца за устата на жабока.
- Трябва да преплуваш езерото и когато отидеш на другия бряг, ние ще минем по конеца.
Речено сторено. Тръгнал жабока да плува, но по средата на езерото се запънал и започнал да сумти:
- Не ми харесва всичко това, няма да продължа.
Майка му се принудила да му обещае всякакви хубави неща, за да продължи синът й напред. Как да е, преминали реката. Жената на бухала отвързала конеца от устата на жабока и му казала да ги чака докато се върнат на този бряг на реката.
Тя, сестра й и момчето продължили, а пред тях се простирала голямата гора. Вече били стигнали доста далеч и били много уморени. Зарадвали се, когато видяли в далечината малка къща, от чийто комин се издигал дим.
- Нека идем и поискаме малко вода – казала жената на орела – така и направили.
Вътре в къщата било много тъмно и в първия момент те не могли да видят абсолютно нищо, но дочули откъм ъгала немощно грачене. Обърнали се сестрите и що да видят, в ъгъла лежели немощно с вързани очи, криле и нозе съпрузите им. Много бързо девойките развъзали връзките, но горките птици били толкова изнемощяли от болка и глад, че само издали едва долувим звук на радост. В този миг от един гръмотевичен женски глас проговорил, сестрите подскочили от уплаха, а момчето се овесило на майчинич си врат.
- Какво дирите в моята къща – извикал гласа.
Сестрите смело отговорили, че са намерили това, което търсят и това са съпрузите им и те смятат да ги спасят от такава зла вещица.

Защо маймуните живеят на дърветата

приказка от остров Ява

Излязъл веднъж дивият котарак на лов. Цял ден прекарала в търсене на плячка, но нищо. Проснал се на земята уморен с идеята да си почине малко. Всичко добре, но бълхите не му давали мира. В този момент се задала маймуната.

- Маймуно, моля те да ме попощиш малко - примолил се котака.

Сългасила се маймуната и започнала да пощи котака. Не минало много време и котарака заспал. Наумила си маймуната да си направи шега и докато котака спял, тя завързала опашката му за един клон.

По някое време котарака се разбудил и като се размърдал осъзнал, че опашката му е вързана за клона на дървото. Опитвал как ли не да се освободи, не ставало. В това време край него пропълзял един охлюв. Видял го котарака и замолил:

- Охлювче, отвържи ме!
- А ти няма ли да ме убиеш като се освободиш? - попитал охлюва
- Не, не - уверил го котака - нищо лошо няма да ти сторя.

И така охлювчето освободило котарака.
Прибрал се котака у дома, събрал съседите си животни и им казал:

- След 5 дни кажете на всички, че съм умрял и ще ми правите помен.

Животните съседи не разбрали защо котака ги моли за това, но се съгласили да изпълнят заръката му.
Дошъл петият ден. Котарака се проснал на земята и се престорил на умрял.
Съседите му обявили помена. Започнали да прииждат всякакви животни, да се сбогуват с мъртвия и сред тях и маймуната. Когато се приближила, котарака тутакси скокнал и я погнал, а тя толкова се уплашила, че успяла само да скочи на дървото. С цел да се отърве от ноктите на преследвача скачала от клон на клон като обезумяла.
И от тогава маймуните живеят на дърветата и скачат от клон на клон, избягват да стъпват по земята и никак не обичат диви котки. :)

- превод от руски [Сказки народов мира, том 6] - ePsiLoN - ( Варна 05.02.2009 )

П.П. Нарисувах и главните герои ... Последната рисунка, на която маймуната скача от клон на клон не ми се получи много и за това я няма тук ;)

Ето я маймуната как пощи котарака, а той е почти заспал

Тук котака е бесен, а охлювчето тъкмо се е задало ... много е уплашено

Как децата хвърлили Слънцето на небето

бушменска приказка

Преди много време Слънцето било човек и живеело като всички хора тук на земята.
От едната му подмишница излизало сияние. Когато човека Слънце вдигал тази си ръка, наоколо ставало светло, а отпуснел ли ръката си наставала тъмнина.
През деня светлината на Слънце била бяла, а през нощта огнено червена.

Случело ли се стареца Слънце да се разболее и да легне на легло, светлина имало само около дома му, а по целия останал свят се разпростирала непрогледна тъма.

Някъде живеела жена, която се замислила над този проблем и решила да изпрати децата си при човека Слънце с цел да го подхвърлят колкото се може по-високо към небето. "Много е студено без светлинка, а ако изкачим слънцето виоско, високо, ще стане и светло и топло" - мислила си тя.

Извикала жената децата си и им заръчала:
- Отидете при стареца Слънце ги изчакайте докато заспи и когато се уверите, че е дълбоко заспал, хванете го както е с постелката и го хвърлете нависоко в небето. И колкото по-високо, толкова по-добре.

Тръгнали децата към дома на човека Слънце и гледали да се приближат тихо и незабележимо. Стареца така и не разбрал, кога децата го подхванали и го запратили към небето. Извикали след него децата:

- Дядо Слънце, остани моля те там, за да може по цялата земя да е светло и топло и всички ни да огряваш, защото когато ти идваш, тъмнината си отива и с нея всички зверове.

Стареца ги послушал и останал на небето и от тогава така се подредили нещата. Когато слънцето изгрее, тъмнината си отива, а започне ли слънцето да залязва идва нощта.

- превод от руски [Сказки народов мира, том 6] - ePsiLoN - ( Варна 04.02.2009 )

Момчето и вълците (приказка за неспазеното обещание)

Северноамериканска индиянска приказка

Имало едно време един индиянец ловец. Той си построил къща дълбоко в една гъста гора и далеч от племето си, защото бил добър по сърце и бил много уморен от предателството и злите дела на тези, които трябвало да му бъдат приятели. Напуснал той племето заедно с жена си и трите си деца, пътували дълго докато намерят място около чист поток и където да могат да насекат дърва и да вдигнат вигвама си.
Дълго живяли на това място, спокойно и щастливо, без да се отдалечават повече отколкото било нужно за да ловуват и да си набявят по този начин храна и кожи.
Минало време обаче и силният индиянец се разболял. Не след дълго разбрал, че си отива. Събрал семейсвото си, за да им каже последните си думи.
- "Ти, любима моя, вярна спътнице в живота ми, навярно ще ме последваш след не много луни в пътуването до острова на блаженството, но за вас, деца мои, живота тепърва започва. Предстои ви да се сблъскате със злото, жестокостта и неблагодарността, от които аз избягах и ще си отида спокойно само ако ми обещаете, винаги да се обичате и никога да не забравяте най-малкия ви брат. "
- "Никога няма да го забравим" - отговорили те в един глас, държейки се за ръце.
Така ловеца умрял в удовлетворение.

Минали едва осем луни и жената на ловеца го последвала във вечния му път. Но преди да остави децата си, тя напомнила на двете си по-големи деца обещанието, което те дали на баща си никога да не забравят най-малкия си брат, защото той бил още слабо невръстно дете.
И докато зимата стелела по земята дебел сняг, те се грижели за него с най-голямо внимание, с настъпването на пролетта обаче, когато земята се обагрила в зелено, сърцето на по-големия брат закопняло да види вигвамите на племето, от което баща им избягал. Доверил на сестра си своето съкровено желание, а тя му отвърнала:

- Братко, разбирам копнежа ти по племето, което не можем да видим живеейки тук, но не забравяй какво заръча баща ни - да не търсим своето, забравяйки за най-малкия ни брат.

Той не я послушал, без да каже и дума взел лъка и стрелите си и напуснал вигвама. Снега спрял да натрупва, разтопил се, минало време, а той не се връщал.
Минало време и сърцето на момичето също изстинало и се втвърдило, а малкото момче започнала да възприема като товар. Един ден му казала:

- Оставям ти храна за много дни. Стой във вигвама, а аз отивам да търся брат ти. Щом го намеря, ще се върна при теб.

След дълго и изтощително пътуване тя стигнала до селото, в което се бил установил брат й. Като видяла, че той си има жена и е щастив и че и нея един млад смелчага я заглежда, забравила за детето в гората и мислела само за своя бъдещ съпруг.

След като детето изяло всичката храна оставена от сестра му, то излязло в гората, за да събере диви плодове и корени. Докато било топло и имало слънце детето било добре, изхранвало се с намерените плодове и корени, но когато снега паднал и вятърът задухал, коремът му застъргал и крайниците му започнали да измръзват. Криело се в храстите по цяла нощ и изпълзявало само, за да изяде онова, което вълците оставяли след себе си. Малко по малко детето започнало да търси компанията а вълците, тъй като си нямало никакви други приятели. Сядал край тях докато те поглъщали лакомо плячката си и те започнали да свикват с присъствието му, да го опознават и му давали храна. Без тях момчето щяло да умре в снежната зима.

Зимата най-сетне свършила и снега се стопил. Вълците слезли край брега на голямо езеро и момчето с тях. Един ден по-големият му брат ловял риба с кануто си край брега на същото това езеро. До него долетял гласа на дете, пеещо индианска мелодия. И в песента се пеело:
'Братко мой, братко мой! Превърнах се във вълк, превърнах се във вълк!'

И пеело детето и виело като вълк. Сърцето на по-големия брат натежало от мъка, забързал той към детето плачейки. "Братко, ела при мен". Ала детето, което вече било наполовина вълк просто продължило песента си. По силно завикал големия брат "Братко, малки братко, ела при мен", но детето с продължителен вой избягало с братята си вълци дълбоко в гората.

Със срам и болка в душата си по-големия брат се върнал в селото и заедно със сестра си оплаквали детето, и цял живот съжалявали за неспазеното обещание.

Хиената, която можела да брои

приказка на племето Фулбе

Вървяла си веднъж една хиена. Тя била много, много гладна. Както си вървяла така гладна, видяла в далечината хора, които колели крава.

Приближила се тя и се помолила:

- Дайте ми, моля ви малко месце!
- Ако успееш да преброиш до десет без да споменаваш думичката "едно", то ще ти дадем месце - отвърнали й хората.

Хиената се поогледала, помислила малко та рекла:
- Значи ако преброя до десет без да споменавам цифрата едно, ще получа месо?
- Ще получиш!
- Ето там стоят две кози, нали такта - казала хиената - посочвайки двете кози, които пасели в близост.
- Хората казали - дааа
- И виждате ли кокошката до тях? - добавила хиената;
- Виждаме я.
- Е нямат ли двете кози и кокошката общо десет крака?
- Да, десет са - сългасили се хората и нагостили умната хиена с месо.